Когато пътуваме до някоя държава, сякаш се запознаваме с нов човек. Започваме плахо да пристъпваме, да се опознаваме, да разговаряме, да си споделяме, излизаме на вечери, пием кафе, закусваме, обикаляме по най-различни места. Заедно. Сякаш този нов човек е винаги до нас.

Понякога усещаме от самото начало, че всичко кликва на място, че сякаш се познаваме от минал живот, сякаш всичко е уютно.

Понякога трябва време. Да се даде пространство, да се дистанцираме, за да видим, дали всъщност си пасваме.

Понякога от самото начало знаем, че това не е за нас. Няма го онова чувство, което не може да се обясни с думи, което само ти и интуицията знаете, че липсва.

Така е. Всяка държава е ново познанство. И независимо как потръгне, винаги оставя диря. Защото не е речено, че всяко пътуване трябва да е зашеметяващо. То просто е част от движението наречено живот и оставя своята печат някъде.

И този отпечатък може да се открие по-късно някъде, някога… но не и сега.

Сицилия беше такова пътуване, нишката, на което ще търся някъде в мен, но … по-късно.