Изкушаваща приятелска покана ни отведе към едно селце, за което не бях чувала преди, но чието име звъни все още в ума ми. Сърнегор. На около час път от Пловдив в посока Карлово – Калофер се крие това природно дзен местенце с интересна история.

Станахме сутринта с Дидо, направих малка тава домашен киш, който да върви като допълнение към предложението да изпием чаша английски чай на двора на къщата на наши приятели в Сърнегор и се запътихме натам, без да знаем какво ни предстои.

Предстоеше ни запомнящ се ден с пролетен дъжд, ято щъркели, панорамна разходка на селото, разговори на двора и прекрасна ранна вечеря, която спокойно можеше да продължи до другата утрин, ако не трябваше да се връщаме към Пловдив. Толкова истински зареждащо и носещо дъх на свобода след дъжд; толкова отрезвяващо и каращо ни да се радваме на малките неща в живота; толкова потъващо в уют и спокойствие и носещо аромат на пролетна трева беше това посещение. 

Лежерните дни, които не преминават трескаво в планиране и очаквания, а тъкмо обратното – изненадват ме с тази неподправеност и естествен ход, започват да ми стават все по-ценни. Сякаш да вървя сред цъфналите акации беше най-ествественото нещо на този свят, точно в този отрязък от време.

Да, има друг свят.