Паметниците и местата, които носят духа на отминали епохи, дори и забравените от времето локации, винаги са ме привличали. Още докато разглеждах изложбата на Никола Михов „Forget your past“ в Червената къща в София преди много години, Бузлуджа остана като място, което задължително трябва да посетя. Е, нали хубавите неща стават бавно, едва миналата година се наканихме да отидем.

EN (Buzludzha)

Бузлуджа е тема на много разговори и някои от тях не толкова приятни. Въпреки това, паметникът е постижение не само в архитектурата. Само като се погледне мястото, на което е построено и как е оцеляло през годините, човек няма как да остане безразличен. Бузлуджа е и една от локациите, която известни туристически сайтове посочват като задължителна за посещение в България и я поставят в класации като едно „Най-красивите изоставени места в света“.

Как да стигнем до Бузлуджа?

Една юнска сутрин се качихме на Хондичката (нашият верен съучастник във всяка луда мисъл, която ни хрумне) и потеглихме от Пловдив. „Пътят до върха“ в този случай изобщо не е труден и не отнема много време. Шипченският проход не ми е от любимите, но ние избрахме да минем именно оттам. След като стигнахме до Паметника Шипка, отбихме и пътувахме още около 12 км. Стигнахме в подножието на Бузлуджа и оставихме колата там. Има достатъчно място за паркиране :).

Още в началото ни направи впечатление съхранената каменна пътечка и се замислих, как на някои места в момента няма и тротоари… Както и да е. Въпреки негативите, които носи епохата, някои неща просто не могат да не им се признаят….Освен това… Погледнете мястото….През цялото време си мислех как е строена сградата, как са редени мозайките, как е оцеляла на атмосферните условия…Какво ще остави нашето поколение? 

Стигайки до върха се повъртяхме малко, имаше доста хора, включително и група ученици. Знаехме, че може да се влиза, въпреки че официално не е разрешено, но не намерихме никакъв вариант. Един господин изкочи от една малка дупка в дясно от централния вход и ни попита дали няма да се присъединим към тях, защото те мислили да влизат. Беше с дъщеря си. Разказа ни една сърцераздирателна история, в която си спомняше как когато бил ученик ги завели на официалното откриване. Разказа ни за червените килими, за новите и бляскави мозайки, за бронираните прозорци, за мита с рубинените петолъчки и т.н.

Нищо от това го няма днес. Само бледи остатъци…

Нека започнем обиколката в българския вариант на Дисни Ленд, както аз успях да го определя. Всичко беше много екстремно и вдигащо адреналина. (Моля ви, вие не правете това!) Както ви казах в сградата се влиза през една малка дупка 50 на 50 см. Още с влизането трябва да преодолеем първото препядствие. Стърчащи железа и дупка, лека пропаст, която трябва лазейки да „прескочим“. Така се озовахме в страничната част на сградата. По стълби се стига до фоайето и след това тръгнахме към техническото отделение, в което се намират асансьорите. Нищо вече не работи, разбира се, но стълбите на асансьорното отделение са си здрави и именно по тях се качихме до върха на сградата. Почувствах се като военен на мисия. Тъмнината беше дълбока, светлина не се виждаше от никъде. Чувахме само гласове на групичката чужденци, които се изкачваха преди нас. Не, не си мислете, че бяхме сами. Доста хора рискуват да влизат. Всичко това продължи близо 20 минути. Сега като се сетя и настръхвам. Не знаехме какво да очакваме горе, не знаехме колко продължава катеренето…, но да катериш 70 метровия „пилон“ не е никак малко. Доверихме се на авантюристичния дух и го последвахме.

! Важно ! Влизането в Бузлуджа е забранено и всеки носи отговорност сам за себе си. Не предприемайте необмислени действия! Пазете себе си и околните!

Най-сетне започнахме да виждаме проблясъци и стигнахме до парното отделение. Доста неща си стояха. Стигнахме до двете петолъчки, които са с внушителните размери от около 12 м. и след това … покрива. Цяла България ти остава в краката, когато си на 1441 м. надморска височина. За първи път дъхът ми спря, не само заради екстремното изкачване, но и заради това, което се откри пред нас.

Останахме доста дълго горе, защото изобщо не ни се мислеше, че всичко това, което изживяхме на качване, няма да ни се размине и по пътя надолу. Още 20 минути в тъмнина. А денят беше толкова слънчев!

Е, все пак трябваше да се връщаме. Пътят навръщане е различен, нали? Винаги е така. Имахме да разглеждаме и основната зала с мозайките. Това, което е останало успяхме да заснемем. Успяхме да изпитаме и акустиката, погледнахме през прозорците, разходихме се коридорите, катерихме стълби… И усетихме нещо, нещо, което всеки трябва да открие за себе си, след като се качи на върха.

След като излязохме навън, часовникът показваше 17 часа… бяхме стояли в Бузлуджа близо 3 часа, като се замисля никой български музей не може да ни задържи толкова време … но, ето че тук нещата се получиха… Соц наследството е вече част от нашите дни, като отминала история, въпреки че всеки носи нещо от това време в съзнанието си. Не пиша с носталгия, напротив, радвам се, че е отминало, защото може да погледнем назад и да анализираме събитията. Но ние сме били част от това, родителите ни – също. То е история, а историята учи. #tbt И нали знаете, не забравяйте миналото, защото именно през допусканите минали грешки, бъдещето може да е различно. Няма история, която да бъде изтрита, тя просто бива премълчавана, което не е нейната цел. Историята е да бъде разказвана.

PIN IT